Лого на страниците (малко). Система Orphus
Ако забележите грешка, маркирайте израза с мишката и натиснете Control+Enter. Благодаря!
Александър Иванов
Сглобки (дистрибуции) на линукс
 
Линукс е съвременна реализация на стара и предвидливо направена операционна система — на UNIX® (ето една преводна страница за юникс, където историята е добре разказана, макар преводът да не е чак толкова добър; ама това е уикипедия, подобрете го).
UNIX® е операционна система, замислена мрежово. При появата на интернет това се оказва изключително важно.
UNIX® се оказва още и операционна система, замислена по модела на Lego® — елементарни чаркове (програмки), с които можеш да направиш „всичко“, защото имат стандартизирана сглобка. А можеш да направиш и свой „чарк“ и да го добавиш, стига да спазваш стандартите на сглобката.
С появата на отворения код и особено със създаването на Linux в началото на 90-те към тези предимства на подобните на Unix системи се добавя още едно — безкрайно разнообразие от „чаркове за Lego“, тоест от програми и програмни библиотеки, които теглите по интернет и може да използвате веднага.
Ако продължим Lego сравнението — не е нужно да чакаш следващата Коледа, за да получиш кутията със следващата серия на конструктора; можеш да я пробваш веднага.
Затова хората започнаха да правят разнообразни сглобки на линукс с най-разнообразно приложение.
 
Тук трябва да направя едно терминологично отклонение.
На английски терминът за набор от свободни програми около ядрото на линукс е distribution, та и на български го калкират като дистрибуция. Този термин, наблягащ върху разпространението, се появи през 90-те години, когато именно свободата да придобиваш и да разпространяваш софтуер беше новост.
Аз тук ще използвам термина сглобка, защото ми се струва, че днес по-важно е да се изтъква целта, с която е направена дадена колекция от софтуер, как е сглобена.
Има геймърски сглобки, има мултимедийни сглобки с 3D ефекти, с редактори за звук, изображения, филми. Има специализирани научни сглобки (например Scientific Linux, разработван предимно за ядрени физици и инженери).
Разбира се, има сглобки специално направени за информатици, изучаващи операционната система, например linux from scratch или gentoo, които дават възможност всеки да си направи „собствен линукс“.
 
Ама ядрото (kernel) е също със свободен код, нали? И вие може да изтеглите всичкия програмен код на ядрото. И може да си сглобите собствено ядро. Разработчиците на линукс даже са създали няколко програмки с менюта, където избирате каква функционалност на ядрото искате да включите във „вашето ядро“ и как искате да работи то.
Ама ако сте филолог, не се занимавайте с това!
Във филологията има достатъчно много работа, която информатиците няма да свършат. Не си губете времето с това. Стандартното ядро, което получавате с една или друга сглобка на линукс (в името му обикновено има generic), ще ви върши достатъчно добра работа.
Ама никак не е лошо да осъзнаете, че „компилиране на ядрото“ означава „редакция с някаква цел на предварително написан текст“.
Има сглобки на линукс, които се инсталират и работят от флашката (що ти трябва да мъкнеш две до пет кила преносим компютър, щом всичко необходимо може да ти се закачи на ключодържателя? само внимавай да не си загубиш ключовете!) Slax и Puppy Linux май са най-известните от този клас.
Към този клас са и „спасителните“ сглобки, например, SystemRescueSd. Те съдържат инструменти за възстановяване на системата или за спасяване на данни от омазани дискове, ама внимавайте с тях, защото съдържат и програми за унищожаване на данни. Много сериозни програми за унищожаване на данни.
 
Щото, нали се досещате?
Малко ще е гадно, ако си изтриете диска, продадете си компютъра, пък някое „кракерче“ възстанови от диска снимката (селфито) с жена ви в джакузито. Пък ако не е точно жена ви? Пък ако не е точно съпругът й? Става малко неудобно…
Точно затова тези „спасителни“ дискове съдържат и програми за по-сигурно унищожаване на данните.
Впрочем, „кракерчетата“ днес са прагматични — слабо ги интересува любовния ви живот, далече повече ги интересува паролата за банковата ви сметка.
Има сглобки, направени специално, за да си анонимен в интернет (скандалите около NSA засилиха интереса към подобни сглобки — виж Tails).
Много сглобки са насочени към образованието. Тук трябва да изтъкна българската сглобка Учи свободен с Убунту (УСУ) — много стабилна и активно развивана сглобка. За филолога УСУ никак не е лош избор.
И, разбира се, най-много са сглобките с общо предназначение. Те задължително съдържат програми в три области.
Първо, офис пакет — тоест програми за писане на текст, за създаване на електронни таблици и презентации, за работа с бази от данни.
Второ, комуникационни програми: за интернет, електронна поща, разговори (чат) и телефония по интернет, за връзка с едни или други „облачни“ услуги (включително възможности за съхраняване на данните ви в облачен сървър, както и възможности за „синхронизиране“, тоест за достъп до тези данни на различните ви устройства — домашен компютър, телефон, таблет, лаптоп).
Трето — мултимедия: програми за музика и филми, както и за поддържане на колекции от снимки, музика, книги.
Ето един добре поддържан списък с множество сглобки на линукс с кратка анотация — LWN Distributions List, а на сървъра DistroWatch има кратък преглед на стотици сглобки, новини за новите или предстоящите им версии и нещо като класация. Ама знайте! Тези списъци не са пълни. Непрекъснато изчезват сглобки и се появяват нови. И все по-нови.
На страницата Linux Distributions в уикипедията може да видите „родословно дърво“ на съвременните сглобки на линукс.
От „дървото“ се вижда, че най-разпространените в момента сглобки обикновено „произхождат“ от три основни по-стари — Slackware, Debian и Red Hat. Това определя и „родовия“ разделителен принцип между „семействата“ сглобки на Linux — системата за софтуерни пакети, която използват.
 
* * *
Както казах, сглобката на линукс представлява едно ядро, около което са групирани множество програми, заедно с данните, които са необходими за работата им. И ядрото, и програмите са събрани в отделни програмни пакети и се пазят в хранилища (репозиториуми), достъпът до които е, разбира се, по интернет и е, разбира се, свободен. В хранилищата има десетки хиляди програмни пакети.
Когато вие инсталирате на компютъра си някаква сглобка на линукс, получавате някаква „базова система“. Поставям я в кавички, защото тя обикновено съдържа онова програмно осигуряване, което използваме ежедневно, и е напълно възможно нищо друго да не ви е нужно. Е, на филолога глотометрист ще са му нужни още няколко програмни пакета, които обикновено не са включени в сглобките с общо предназначение.
Програмата, която работи с програмните пакети, се нарича програмен менажер. С нея можете да добавяте софтуер, да го премахвате или да го обновявате. Сглобките с общо предназначение обикновено са настроени така, че поне веднъж дневно да проверяват дали някой от пакетите, които са инсталирани при вас, не е обновен в хранилищата. Ако има обновени пакети, получавате съобщение за това, но може да си продължите работата и да извършите обновленията в удобен за вас момент.
Само че — правете го! Обновявайте редовно софтуера си!
Едно от големите предимства на отворения код е, че се развива и се обновява със скорост, която е практически недостижима за комерсиалните фирми. При това промените се тестват толкова подробно и разнообразно, преди да бъдат включени в хранилищата, че една комерсиална софтуерна фирма трудно може да си разреши подобен тест.
 
Най-честите обновления, които ще получавате, са свързани със сигурността на системата. Голямата общност от разработчици и потребители на отворения код обикновено сама открива „дупки“ в сигурността; това веднага се публикува във форума на разработчиците на даден софтуер и „дупката“ се запълва, понякога просто за часове.
Когато някъде в началото на 2000-та година аз за първи път се срещнах с отворения код, бях силно разколебан — ама там непрекъснато се обсъждат някакви грешки, дори в помощната информация имаше раздел „Известни грешки“, толкова ли е калпав тоя софтуер?!
Трябваше да мине известно време, за да проумея, че точно в това е силата на софтуера с отворен код — грешките не се премълчават, не се замита боклукът под килима, а се коментират публично и се отстраняват.
По същото време аз се сдобих с Windows 2000. Ама в този вариант на уиндоус имаше грешка, която прави неизползваема конзолата. А на мене програмите ми работят в конзолата! Много други потребители също се бяха натъкнали на тази грешка. Въпреки това тя беше пренесена в Windows XP и мисля, че беше поправена чак с втория сервизен пакет.
Разказвам този случай не като критика конкретно към фирмата Майкрософт (намирам ругателствата към фирмата Майкрософт най-малко за инфантилни), а като критика към целия комерсиален модел на софтуер. Разбираемо е, че отстраняването на подобни грешки е свързано с непредвидени разходи и работно време, със загуба на конкурентоспособност, та близко до ума е, защо комерсиалните фирми отлагат подобни поправки колкото може повече.
За мене това просветление — за различния поглед към качеството на софтуера у комерсиалните фирми и в свободния код — беше много полезно и стана причина да мина на линукс. Нека само да кажа, че в 2000-та година сглобките на линукс изглеждаха доста скромно дори в съпоставка с Windows 98. Отдавна не е така.
Става ясно — избраната от вас сглобка не се свежда до инсталационния диск или флаш-памет, от които си инсталирате линукс. Сглобката ви обхваща още и всички достъпни за нея хранилища, софтуерните пакети в тях и, ако щете, опитът на цялата компания, която работи с тази сглобка. Ще го кажа по друг начин — когато избирате сглобка на линукс, вие избирате културен кръг, който ви допада. И не е лошо този културен кръг да е по-широк, по-разнообразен.
 
* * *
И тук изниква един проблем, за който може би не се сещате, та аз трябва да го разясня накратко, макар да е „специализирано софтуерен“. Ама вие не прескачайте! Аз ще го обяснявам човешки.
Както всяка друга човешка дейност, програмирането се състои предимно от множество тривиални дейности. Откривателските събития в програмирането са рядко и обикновено еднократни.
Натискане на бутон на мишката, натискане на клавиш или клавишна комбинация на клавиатурата, поведението (функционалността) на прозорците, на менютата, на диалоговите и информационните прозорци са все примери за тривиални дейности.
Затова програмистите са „пакетирали“ такива действия в отделни библиотечни файлове. „Приложният“ програмист, като използва тези библиотечни файлове в програмата си, може да смени, например, текста на съобщението, а донякъде и поведението на прозорчето, например. Той може да определи дали прозорчето да има бутони OK и Cancel или бутони Yes и No и, разбира се, какво действие да извършват тези бутони. Ама не се занимава с поведението на съответното прозорче — то е стандартно и няма защо да се програмира наново от самото начало.
И така се получава, че програмата, която си изтегляте и инсталирате, зависи от една или повече програмни библиотеки. На свой ред всяка от тези програмни библиотеки може да зависи от други програмни библиотеки, които съдържат по-елементарни или по-специализирани действия. Така се формира дърво на зависимостите (между отделните програмни пакети).
Та повечето програмни менажери „разрешават“ и зависимостите, тоест установяват и какви други програмни пакети трябва да се инсталират, за да може избраната от вас програма да работи.
Като помислите, ще се сетите — това няма как да го прави програма на вашия компютър: това е свързано с организацията на хранилищата (репозиториумите) и с организацията на програмните пакети (например, в програмния пакет трябва да се описва на какви други пакети разчита той).
В сглобките, които стъпват върху Debian (има страница на български), програмният менажер е dpkg (съкращение от Debian PacKaGes). Ама днес само опитните хора използват направо dpkg, защото програмата има много настройки и, ако не ги познаваш, не е трудно да оплескаш нещо.
Затова са написани „потребителски“ програми (front-ends по английски), които представляват надстройки върху dpkg и свеждат най-честите действия до няколко команди, които е трудно да сбъркаш.
В света на Debian (значи, в сглобките, които стъпват върху Debian) са популярни пакетът apt (Advanced Packaging Tool) и програмата aptitude. И двете работят в командния ред на терминала. Хубави програми с графичен интерфейс са Synaptic Package Manager и Muon Package Management Suite.
Програмните пакети в тази пакетна система имат към името си разширение .deb и представляват, разбира се, архивен файл, който можете да отворите и да разгледате (най-лесно става това с Midnight Commander) Впрочем, независимо от пакетната система, програмните пакети винаги представляват някакъв архивен файл.
В сглобките, наследнички на Red Hat, се използва пакетната система RPM (Red Hat Package Manager), като програмните пакети са със същото разширение .rpm. Red Hat е комерсиална фирма, една от първите, които потърсиха добрия компромис между софтуерната индустрия и свободния код (днес с това се занимават всички, включително софтуерни гиганти като Google и Microsoft), та в сглобките от това „семейство“ също се използват „потребителски надстройки“ като yum или zypp, има, разбира се, и програми с графичен интерфейс като yumex или rpmdrake.
Малко по-другояче стои работата със семейството сглобки, възникнали от Slackware. Slackware е най-старата сглобка, която се поддържа и досега, при това с един главен разработчик (Patrick Volkerding). А това си е подвиг.
Доста консервативна, тоест новостите се въвеждат бавно, след много обстойни тестове, което пък прави Slackware много стабилна сглобка, та информатиците я обичат и често я поставят на сървъри. Пакетната система на Slackware е много опростена и не следи зависимостите между пакетите — с това се занимава администраторът на системата.
Това решение има много привърженици и много отрицатели и се отразява върху сглобките наследници на Slackware: в едни се приемат съображенията на Патрик Волкердинг, в други адаптират някаква пакетна система, която да следи зависимостите между пакетите.
Нищо страшно няма в пакетната система на Slackware. Само че трябва да отделяте малко повече време за обновяване на системата или за добавяне на софтуер.
Има, разбира се, и други сглобки, които възникват от „нищото“, в смисъл, че не са наследници на някоя от големите сглобки-родоначалнички. Пример за това е Arch Linux, в който е създадена и собствена пакетна система. Не е чудно, ако такива сглобки намерят достатъчно поддръжници, да станат на свой ред също „родоначалнички“. Arch Linux може би е тръгнал нататък.
 
* * *
Друго едно разделение между сглобките на линукс — всъщност доста несъществено, но пък прави голямо впечатление на новака — е избраната графична среда.
Работата е там, че линукс е съвършено работоспособна операционна система и без всякаква графична среда. Графичната среда в линукс е надстройка върху системата. Та не е чудно, че графични среди има много.
Тук с риск да уплаша читателя си филолог, ще дам малко технически разяснения.
Още от осемдесетте години започва да се разработва графична среда за подобните на UNIX системи. Тя е известна като X или X11, или X Window System.
Ама аз вече казах — UNIX е замислен мрежово и моделът клиент-сървър се използва навсякъде. Това означава, че графичната система е разделена на две части.
Първо, един графичен сървър, който следи клавиатурата, мишката или други посочващи устройства, създаването и поведението на прозорците. Малко озадачаващо е, ама графичният сървър не създава нито един графичен елемент, не „рисува“ нищо на монитора — той осигурява само функционалността на графичните елементи.
Второ, от другата страна стои клиентска програма — графична среда или менажер на прозорците. Точно тя „рисува“ графичните елементи, като разчита на услугите на графичния сървър.
Идеята е на централния компютър да се пуска графичният сървър, а на множество свързани с него графични терминали да се стартира някаква клиентска програма.
Днес, разбира се, на вашия домашен компютър с линукс се стартира и графичният сървър, и клиентската програма. Ама комуникацията между тези две части на графичната система продължава да бъде „мрежова“. Та това е горе-долу моделът клиент-сървър.
Днес повечето сглобки на линукс използват графичния сървър на X.Org Foundation, ама други, по-консервативни, може да използват и XFree86. Сигурно се досещате — и двете инициативи са с отворен код.
 
Любознателният читател може да прочете повече за историята на X Window System в уикипедията, както и да погледне по-общата страница History of the graphical user interface.
Клиентската, видимата част на графичната система обикновено възниква като мениджър на прозорци (window manager). Това е сравнително проста програмна библиотека, която осигурява видимата, графичната част на прозорците — на страницата Window manager това е разяснено по-подробно, а на втората картинка е разяснена и „анатомията“ на прозореца.
Като пример за съвременен менажер на прозорци ще дам Window Maker, съвременна възстановка на потребителския интерфейс на NeXTSTEP. Замислен да бъде „лек“, в смисъл икономичен на ресурси и бърз, като в същото време да е лесен за настройки и работа, Window Maker засега изглежда точно така: стартира се светкавично и заема удивително малко място в оперативната памет.
Но защо казах „засега“?
Защото една история се повтаря. Замислени да бъдат леки, менажерите на прозорци започват да обрастват със специфичен софтуер — системен и потребителски, графичната библиотека, която е в основата им, се разраства, претърпява втора, трета, четвърта редакция и менажерът на прозорци се превръща в графична среда (desktop environment). А тя вече не е чак толкова икономична на ресурси, колкото е бил замисълът. Точно по този път мина графичната среда Xfce, за която по навик повтарят колко е лека. Това е една наистина удобна за работа графична среда, но лека вече не е.
Като лека графична среда засега изглежда LXDE (Lightweight X11 Desktop Environment). Ама да предупредя — някои настройки се правят от командния ред (през терминала) или в текстовия редактор, та ако нямате никакъв опит в това отношение, може да не е най-подходяща за вас.
В света на линукс най-разпространени са сега две графични среди — KDE (K Desktop Environment) и GNOME.
Преди близо 7 години средата KDE беше основно преработена и сега е във версия 4 (KDE 4; пък вече даже и KDE 5 — свободният софтуер се развива с такава скорост, че всяка информация за него бързо остарява). Малко по-късно същото стана и с GNOME и сега се работи с GNOME 3. И двете редакции (преработки) на тези популярни графични среди бяха посрещнати със смесени чувства. В крайна сметка отрицателните отзиви позаглъхнаха: и двете графични среди са стабилни и удобни за работа.
Нещо подобно се случи и в Ubuntu с Unity — това е менажер на прозорци, стъпил върху GNOME 3, ама под Unity стои Compiz, което е пак менажер на прозорци, „композитор“ го наричат, вдигнали са го малко в ранг, ама той предоставя 3D графика и ако вашата графична карта не поддържа добре 3D графика, ефектът е малко неприятен.
Във фирмата Canonical Ltd. (това е фирмата, която създаде и поддържа Ubuntu и ред други проекти с отворен код) се съобразиха с критиката и създадоха програмен пакет, с който вашето Ubuntu може да придобие по-традиционно поведение и да не тормози по-старичката ви и по-евтина видеокарта.
 
Дано е станало ясно — графичните среди нямат много отношение към избора на сглобката на линукс. Графични среди има много и вие може да ги сменяте като ръкавици в една и съща сглобка. На тази страница на сървъра Ask Ubuntu са представени накратко повече от 20 графични работни среди.
 
* * *
Добре, при това положение какво да избере филологът глотометрист?
Първият ми съвет е — не избирайте сглобки със специално предназначение! Сглобките с общо предназначение са достатъчно добри за глотометриста. Но и от тях избирайте по-популярните.
Така, като избирате популярна сглобка, ще може да използвате голямата компания около тези сглобки — на практика няма да възникне пред вас въпрос, на който да не намерите отговор. А онова, не много, което ще ви липсва като софтуер, може да си го изтеглите от хранилищата (репозиториумите) — аз не давам препратки към нещо „много специално“.
 
Със специализираните сглобки работата стои малко по-иначе. Там обикновено се събират хора със специални интереси и с повече или по-малко опит с линукс. Та въпроси от рода на „Как да си сменя подредбата на клавиатурата?“ или „Как да си настроя часовника?“, или „Как да си сменя картинката на монитора?“ там, вероятно, няма да имат отговор или ще бъдат просто пренебрегнати.
Разгледайте документацията. Вижте дали е достатъчно подробна и дали е написана в разбираем за вас вид. Разбира се, винаги ще има какво да учите, ама ако например ви обясняват, че програмните пакети трябва да се компилират от изходните програмни текстове (source), тази сглобка може би не е точно за вас.
Разгледайте какви връзки има с общността. Ако в пощенския списък, например, последното писмо е от преди седмици, сигурно няма да получавате достатъчно помощ, ако се наложи.
Разбира се, сглобката, която избирате, трябва да се развива активно. Погледнете има ли тестова версия, какви са плановете тя да стане официална. Някои сглобки пускат обновен вариант на всеки 6 месеца (такива са Linux Mint и Ubuntu), други предлагат обновени версии значително по-рядко, ама това означава, че поддръжката на официалната версия е по-дълга (такива са обикновено „родоначалниците“ като Debian, Slackware, CentOS — свободната версия на Red Hat® Enterprise Linux®).
Впрочем, сглобките, които се обновяват по-често като Ubuntu и Linux Mint, също имат издания с дълга поддръжка (LTS — Long Term Support). Препоръчвам на филолога да използва тези сглобки — ще му остане повече време за работа и ще губи по-малко време за поддръжка на системата.
А каква графична среда да изберете?
Вече се опитах да ви убедя — това е твърде маловажен въпрос. И все пак…
И все пак аз ще ви препоръчам KDE. По две причини.
Първо, ако вече сте работили с MSWindows, ще се чувствате по-добре в KDE, на по-малко неща ще трябва да се приучвате.
Второ, KDE има по-добри графични средства за настройки в сравнение с останалите графични среди. И изобщо е много гъвкава графична среда. А това пак означава, че ще пестите време.
Не бързайте да инсталирате сглобката, на която сте се спрели.
Сглобките на линукс обикновено се разпространяват като файлове от типа .iso, което означава, че от тях може да си направите „жив диск“ — CD/DVD или флаш памет, и да изпробвате сглобката, без да правите каквито и да било промени по компютъра си. Вижте дали разпознава всичките ви устройства, разгледайте пакетната система, вижте настройките на графичната среда. А след това може да извършите и инсталация върху твърдия диск.
Инсталацията на линукс не е трудна и става бързо. Не е лошо преди това да потърсите малко информация, за да знаете през какви етапи минава инсталирането точно на вашата сглобка — за популярните сглобки има текстове с картинки, има и клипчета.
Само бъдете много внимателни, ако се опитвате да сложите линукс като втора операционна система на компютъра си — това изисква малко повече технически познания и много повече внимание. И задължително — ЗАДЪЛЖИТЕЛНО! — пълно архивно копие на дисковете ви (back-up) преди инсталацията. За да може да възстановите статуквото, ако нещо се оплеска.
Нека накрая да ви дам няколко конкретни предложения, съобразени с разясненията ми дотук.
Учи свободен с Убунту (УСУ) — българска сглобка. Ако при инсталацията изберете български език, всички текстове в програмите ще са на български език (е, от време на време нещо ще се показва на английски — пред превода на програмните текстове има и технически, и терминологични, и чисто езикови проблеми, па и организационни). УСУ се разпространява в три редакции, като УСУ Десктоп съдържа голям набор от полезни във всякакво отношение програми. Горещо го препоръчвам. В youtube има пространно представяне от създателите на сглобката.
Другите две редакции на УСУ са УСУ Мини, която отговаря на „стандартните“ сглобки с общо предназначение и винаги може да бъде допълвана, и УСУ Лаптоп, която е съобразена с особеностите на преносимите компютри.
Вижте още и Kubuntu и Linux Mint KDE.
Аз, разбира се, ви насочвам към вариантите на тези две сглобки (Ubuntu и Linux Mint) с KDE. Нищо не ви пречи да опитате и някои от другите им варианти — с графични среди Mate, Cinnamon, Xfce, LXDE, GNOME, ама препоръчвам да се придържате към тези две сглобки, защото използват много добре поддържано, активно развиващо се хранилище и огромна международна общност.
 
* * *
И най-накрая трябва да ви предупредя за едно изкушение, което предоставят сглобките на линукс и на което трябва съзнателно да се противопоставяме, ако искаме да си свършим работата.
Това е изкушението да прескачаме от сглобка на сглобка и от една графична среда на друга — нали всичко ни е достъпно! Ама така се губи много време…
По-неопитните потребители, ако срещнат някакво затруднение, сменят цялата сглобка с надежда, че затруднението ще се разреши „автоматично“. Това може да стане, може да не стане. По-разумно е да се отдели малко време и да се потърси решение на проблема в интернет. И тук голямата общност около сглобката е много полезна.
По-опитните потребители са водени от други съображения, от онова прекрасно човешко чувство, наречено любознателност: „Хайде да видим какво ново има тук!“. Аз съм последният човек, който ще ви укори за любознателността ви. Ама има по-лесни начини да изпробвате друга сглобка на линукс, отколкото да преинсталирате цялата си система.
Например, чрез „виртуална машина“. Това е софтуер във вашата операционна система (домакин), който имитира компютър, а и до известна степен може да настройвате физическите му характеристики. В този „компютър“ може да инсталирате сглобката, която ви интересува, или пък друга операционна система. Новата операционна система се определя като „гост“. Ето снимка, в която Slackware е гост на моя работен Linux Mint KDE:
 
slackware като система гост
 
И от цялата система гост можеш да се отървеш просто с две щраквания на мишката.
Виртуалните машини имат много приложения, затова — да е живот и здраве — смятам да напиша за тях отделен текст.