Лого на страниците (малко). Система Orphus
Ако забележите грешка, маркирайте израза с мишката и натиснете Control+Enter. Благодаря!
 
Мирослав Янакиев
Хартията търпи всичко, но…
Интервю с Мирослав Янакиев на Ноеми Стоичкова, в. Век 21, бр. 3 (195), год. V, 19–25. I. 1994.
 
Някои отбелязват юбилей с предварителна фанфарна тържественост, други с помпозни коктейли на момента, а на трети им правят с четири месеца закъснение подарък, който ще ползва други в бъдеще.
Едно посвещение за 70-годишнината на проф. Мирослав Янакиев на сборник от научни статии на хора, привлечени или оспорващи неговите идеи, се появи предновогодишно, благодарение на финансовата подкрепа на фондация „Отворено общество“, почти едногодишната работа на съставителите му Надежда Делева и Александър Иванов и издателската експедитивност на Бойко Качармазов.
Двадесет и четирима автори от България, Русия, Полша, Беларус, Чехия, САЩ са участвали със свои разработки в сборника. Те представят изследвания в разнообразни филологически области — старобългаристика, лексикология, стихознание, глотометрия, теория на литературата, в които проф. Янакиев е работил. Две от статиите (на М. Байрамова и Ал. Иванов) имат обзорен характер за „виновника“ на книгата. Като резултат от незаглъхващия случай на Хайтовското „Вълшебно огледало“ и особено актуализиращ се днес, внимание заслужава статията на известния българист проф. Б. Бернщейн.
Използвайки поводите — излизането на сборника и юбилея, преодолявайки притеснението от ироничния и самоироничен тон на професора, отнасящ се особено за неговите изяви пред масмедиите, го потърсих за разговор по „всичкология“ (както сам той обича да определя своите лекции в университета).
— Слушала съм при Вас курс по „Журналистическа стилистика“. Имате публикация със заглавие „Трябва ли да съществува журналистически стил“. Днес сме залети от хартиения пазар. Има ли той стил?
— Хартията всичко търпи, но тя и увековечава позора на този, който я цапа. Преди години съвместно с Розалина Новачкова направихме експериментален учебник по стилистика. Министерството на образованието разреши той да се пробва 2 години в училищата.
В края на първата обаче Н. Хайтов го обяви за негоден и беше спрян. Най-общо нашата концепция бе, че писменото съобщение трябва да създава впечатление за максимална близост с непосредствения разговор. Изхождайки от позициите, че детето от най-ранна възраст се опитва да граби информация, в учебника имаше такава фраза: разговорният стил трябва да бъде еталон за езиковото обучение. Подразнен от чуждицата ЕТАЛОН, замествайки я с ОБРАЗЕЦ, без да знае етимологията на думата, която е латинско копие на гръцкото „икона“, Хайтов заключи: художествената литература трябва да бъде образец за подрастващите. Но как литературата, която е вълшебно кълбо, кондензиращо и отразяващо целия космос, в която има и прости люде, и елитарно мислещи, може да има един стил?! Как ще наречем този стил, който съдържа всичко?!
Сам Хайтов твърди, че писането е „подадине“. Как ще учим всички ученици на нещо, което не всеки притежава?
Правя тази ретроспекция не за друго, а защото същото се отнася и за „журналистическия“ стил. Професионални журналисти няма, както няма и професионални писатели. Журналистиката е „подадине“. Журналистът трябва да умее „да влезе под кожата“ и на атомния физик, и на микробиолога. Да успее да измъкне от тях информация, която той самият има наум, и да може да я разкаже разбираемо на другите, ако тя е актуална. Това е мурафетът на журналиста — да изкопчи и превърне в максимално достъпна форма новата информация, получена от специалисти, и я поднесе на интересуващите се от нея. Аз не съм за формите „на живо“. А радиото и телевизията днес се стремят именно към това и като резултат ни поднасят такива манджи… едните от тях са загорели, други са пресослени, а трети — недосолени. Когато човек иска да поднесе на хората свои конспективации, той предварително трябва да ги естетизира, да помисли за въздействието върху публиката. Цензурирането, редактирането превръща вулгарната истина в естетизирана.
— Слагате знак за равенство между цензор и редактор?
— Всичко може да се съпоставя, друг е въпросът, когато започва да се оценява. Цензор идва от „режа" — нищо повече. Другото е психологически наслагвания. Помните ли произведението на Пушкин "Ода за цензора" — и досега в Русия казват: "Не бойся цензуры, бойся редактуры". Първият е задължен да прочете всичко, а при редактора има механични операции. На майстора-журналист вършат понякога работа само рогцата и копитцата от това, което са говорили "на живо".
— Не по-малко интересни и нестандартни са Вашите виждания за филолозите. Какво са те и имат ли почва у нас?
— Всеки техничар в детството си е почти готов да израсне като филолог„езиковред“ или езиковед, а някой и като семиотик. В ранната възраст техниката възпитава дисциплина в мисленето. Човек се учи, че това, което става в главата му, трябва да мине през ръцете. Пътят на един филолог е през техниката, златните ръце, мозъчната обработка, която да ги командва достатъчно тънко. Аз просто нямах късмет — на младини се занимавах с радиотехника, но ръцете ми пострадаха и от мъка се опитвам да преориентирам млади хора със златни ръце към филологията.
В шопския фолклор има една сентенция „Законo е като врата у голо поле. През него се опитват да минат само баламите.“ Нея експлицира и Кафка в един свой разказ. Аз винаги съм се опитвал да не мина през вратата. През всички науки съм вървял през голо поле — да видя зад терминологията, която е дръжката на вратата, това, което е рационално. Успееш ли, речниците на различните науки да ги доведеш до общ знаменател — те стават ясни. Но, правейки равносметка на моя вече дълъг живот, аз съзнавам, че точно заради това винаги и навсякъде съм бил чужд. Опитвал съм да се отчуждя от средата, в която попадам, за да мога да видя дали ако внеса нещо отвън, взето от друга среда, може да помогне на настоящата. Най-ревностно отстоявам тезата, че идеите в науката НЕ трябва да се патентоват, че няма авторски права на научния полигон.
— Името Ви освен със стилистиката и приложната лингвистика с математически методи и машинна обработка се свързва и с проекта на злощастната проблемна група по образованието към едноименното министерство, закрита през 1992 г. от Николай Василев. А и след пенсионирането си във Факултет славянски филологии през 1988 г. четете лекции във Факултета по начална и предучилищна педагогика, които по същество са за децата и образованието, подрастващите и възрастовата психология…
— Настъпихте ме по мазолчето на малкото пръстче. Моята зряла или може би старческа мечта е организирането на обучение, съобразено максимално с особеностите на възрастовата психология. Днешното българско семейство е малодетно, възпитава егоистчета. Жената има три неща, едно от които е „гениални деца“. Но ние искаме да ги възпитаваме като алтруисти, да възпитаваме какички и батковци. Аз искам да въведем в практиката теорията на Монтесори и Пиаже за осигуряване психологически комфорт в детските градини и училищата. Най-големият парадокс, чието преодоляване ще проправи светлина в образователния тунел, е организирането на безплатни детски градини с разновъзрастови, профилирани групи. Къде е логиката средното образование да е безплатно, а детските градини да са с толкова високи такси?
— Изкушенията за теми на разговор с принципно и глобално значение с такъв вътрешно освободен и неофициозен събеседник като Вас са големи. Но юбилейният повод ме подтиква и към въпроси с ретроспективен характер. Не сте от хората, които се правят на герои-мъченици, но имате какво да разкажете за Вашите непослушания…
— Може ли да се стъпче мравка, вървяща по грапавина? Не, разбира се, защото е много малка, а и аз бях малък за ТЯХ. Е, пропагандата на кибернетиката, морфемизацията на лексикалните единици, чопленето с Розалия Ликова в психологията на отчуждението бяха обявени за идеологически вредни. Но аз останах верен на виждането си, че човек, за да се види отстрани, да разбере ценното у себе си, трябва да се опита да се отчужди не само от средата си, но и от самия себе си. Да гледа на себе си като на среда, в която расте нещо стойностно, Да се стреми то да се засее и поникне на благодатна и благородна почва.
— В тази посока не е ли малко странно пребиваването Ви в Москва, и то точно в края на 60-те и цялото десетилетие на 70-те години? Някои пък наричат този период Ваше „доброволно изгнаничество“.
— Може да се каже и така. Вярно е, че аз там получих свободата си, защото самоотчужден, никой не се интересуваше от мене. Имах възможност да работя с модерна техника, във фонетичен кабинет. Успяхме със студенти да измерим „колко струват“ с количествени мерки 10 руски поети. Никой не си представяше, че без кирилица, на латиница ще бъде набрана поезията например на Вл. Висотски, която при изследването изскочи на първо място, следвана от Пушкиновата. Държа да кажа обаче, че получавайки свободата си, аз я плащах в буквалния смисъл. Лекторите тогава получаваха 80 на сто от заплатата на посланика, т. е. около 970 рубли, а аз — само 300, защото бях просто доцент, а по-късно и професор в Московския университет.
— На представянето на сборника Вие казахте, че имате чувство, че сте живял хаотично. Това на многопосочието във Вашите интереси и занимания ли се дължи или…
— Не знам. Но съм сигурен, че това, което ще завърша, ще върши работа. Мой учител е Александър Балан, който казваше: „Аз учех, давах ука, а сега съм в самота — във висока самота.“ За себе си мога да потвърдя само първата част на изреченото от проф. Балан. Аз, макар и „елитарно“ мислещ, не се чувствам самотен. Знам, че моята „ука“ не е посявана само на камениста почва. От друга страна, съм убеден, че мога да правя всичко — дори да пиша разкази на нивото на „Дивите“. Но това ще ми коства стотици редакции и много труд. Защото науката върви по петите на талантите.
 
Разговора води НОЕМИ СТОИЧКОВА