Мирослав Янакиев
Средства за поддържане будно вниманието
В: Идеология и реторика. Материали от Втората научно-практическа конференция с международно участие по реторика и ораторско майсторство.,София, 19–20 ноември 1985 г. София, СУ „Климент Охридски“, катедра „Реторика“, с. 390–391.
Оптималният брой слушатели на реторическите прояви е 30—40 души. Но ние постоянно имаме работа с неоптимален брой възприемащи. Това стеснява тези, които говорят. Ние трябва да държим сметка за това, в каква аудитория, обстановка ще ни слушат хората. За съжаление лекторите или ораторите не притежават дикцията, която е необходима. Ораторската изява е нещо като свещенодействие. Ние трябва да уважаваме своята аудитория. А се оказва, че много често ние сами не преценяваме до каква степен подценяваме своята аудитория. Бързият говор е типичен говорен недостатък, който в началното училище се отстранява с помощта на специални упражнения, обект е на изследване от страна на дефектолози и логопеди. След възрастта на началното училище ние смятаме, че вече сме ликвидирали този недостатък, макар да остава за цял живот и е до такава степен опасен, до каквато е опасен и недостатъкът на шофьора, постоянно натискащ педала за газта. Правени са такива измервания, които свидетелствуват, че общото количество информация делено на количеството думи за единица време, изказвани от оратори в скороговорка, е не по-голямо от информацията, получавана от други, говорещи сравнително бавно.
Налага се с помощта на достатъчно добре разработени от експерименталната психология методи да подлагаме на изпит тези, които искат да ораторствуват, така както подлагаме на изпит желаещите да шофират кола. Този недостатък в относително напреднала възраст (в която са повечето наши лектори и оратори) е, уви, почти неотстраним, докато при децата той се лекува. Доколкото знам дикторите, ораторите по телевизията се подлагат на елементарни проверки за добра дикция. В съветското радио и телевизия подлагат дикторите на такъв изпит и дори ги показват експериментално пред зрителите и слушателите. Ако искаме да се поучим от това, което се прави в другите страни, когато се проверява дали един човек е годен да бъде добър лектор (оратор, говорител), ние трябва да вземем опита на нашите немски колеги — пълен видеозапис, коментар с многократно връщане на кадрите и показ на дефектите.
За обсъждане искам да дам още поне една идея. Това е проблемът, който в руския цирк наричат „проблем подсадок“. Съществува в цирка една такава практика: когато клоунът прави някакви шеги, той ги прави с някой (от?) уж присъствуващи(те?) зрители в цирка. А всъщност това е лице, с което той предварително се е уговорил какво да прави. По радиото и по телевизията работим така, както бихме работили, ако сега между нас имаше тъмна завеса — трябва непрекъснато да си представям как реагират слушателите и зрителите. В съветската телевизия и радио правят отдавна енергични опити, когато се провеждат някакви лекции, беседи, изобщо някакви мероприятия от реторичен характер, в студиото да се поставят предварително подбрани лица чрез психологическа и психометрическа експертиза. Така говорещият пред микрофона или камерата според реакциите на присъствуващите в студиото си представя как действително реагира цялата многомилионна аудитория. У нас това нещо не се прави.
И накрая по проблема за вниманието на слушателя и зрителя(. То?) пулсира в интервали от 6 до 8–9 минути. След шестата минута нататък настъпва разсейване на вниманието. Този „ритъм“ на пулсациите на вниманието ние следва да отчитаме, а следователно — и да проучим. Струва ми се, че трябва да си помислим как да установим този ритъм, за да получим някакво съвпадение между това, което подаваме като количество информация, и това, което виждаме у лекторите.
Този текст не беше включен в библиографията на М. Янакиев, включвам го сега (март 2011 г.). Той, явно, представлява запис на устно изказване на професор Янакиев на конференцията. Нямам представа нито кой го е записвал, нито кой го е разчитал, но е очевидно, че М. Янакиев не го е чел преди публикацията. Тук съм поправил някои технически и пунктуационни грешки, в скоби съм се опитал да запълня и някои пропуски, но остава тук-таме липсата на логически връзки, които Янакиев навярно би поправил. Преснимал съм текста и като [един файл] във формат DjVu.
В научните си публикации М. Янакиев се придържа към най-добрия научен стил: в тях има ясно поставена задача (с анализ на резултати от предишни изследвания), ясно изложен обилен материал, анализ на материала (количествен и/или логически), изводи и насоки за по-нататъшни изследвания. Но в тях няма да намерите „подхвърлени идеи“. Всяка идея в научна публикация, дори най-убедителната, ако не е подкрепена от факти и научен анализ, Янакиев смяташе, изглежда, за есеистика.
Съвсем друг беше Янакиев в лекциите си и в научния дебат — там той просто сееше идеи. Текстът по-горе дава донякъде представа за тази особеност на устните му изказвания. Опитайте да преброите колко идеи за научно изследване дава Янакиев в това няколкоминутно изказване.
Искам да се спра върху една от тях, която съм чувал многократно и която тук е представена доста смътно. Професор Янакиев твърдеше, че за достатъчно дълъг период, например — минута, „бързореките“ хора и хората, говорещи с нормално темпо, произнасят един и същи брой думи. Иначе казано, „бързоречието“ е свързано с по-дълги паузи между фразите. Аз не можах да намеря такива изследвания, а от друга страна, М. Янакиев беше съвсем категоричен, та вероятно става дума за негови собствени изследвания, резултатите от които той не е довел до научна публикация. Днес с наличните програми за фонетична обработка на достатъчно големи текстове не е трудно да се провери, а навярно и да се уточни твърдението на Янакиев. И това би било принос към май най-слабо изучената фонетична характеристика на речта — темпа (темпото), a би решило и един въпрос с практическа важност — по какво се различава „бързоречието“ като говорен недостатък от тахилалията като синдром на неврологични и психически заболявания.
А. И.