Мирослав Янакиев
Против сквернословието
В сп. Младеж, 1955, № 10, с. 29–33.
Редят се години на напрегнато социалистическо строителство. Всяка от тях ни приближава към чистите, радостни като песен дни на комунистическото общество. Всяка от тях ни отдалечава от проклетото минало, когато в мъката си, по думите на Никола Вапцаров, „живота псувахме сърдито“. Единадесет години навършиха вече децата, родени след деветосептемврийската победа. Тези деца ни слушат, ние ги учим — на едни неща съзнателно, на други неволно, чрез личния си пример.
За да възпитаме нови хора, трябва решително да изнищваме от тъканта на нашето поведение всички нишки, които го свързват с миналото. Пакостните навици, вплетени от най-ранна възраст в нашата психика, трудно се откриват. Пък и когато ги открием, смятаме ги за незначителни и не се заемаме здраво да ги премахнем. А те пречат, омотават се около подрастващото поколение, теглят го назад, загрозяват чистото му социалистическо лице.
Такъв навик — нишка, притягаща своя носител към старото — е навикът на някои младежи, по-рядка девойки, да употребяват вулгарни думи и изрази, да псуват, да нагрубяват.
В течение на десетки столетия в експлоататорските общества псувнята, особено в устата на господствуващите, е представлявала напълно реална, страшна заплаха за опозоряване семейната чест на трудовия човек. Постепенно срамният ругателен израз разширява своята употреба, престава да бъде реална закана, но първоначалният му смисъл не се забравя — служат си с него и трудещите се уж за разтуха в мъката.
А мъката е много, мъката на народа в експлоататорските общества е черна мъка. Проклятието и псувнята дълги години са единственото средство за съпротива срещу нескопосния ред, който малцина обогатява, а огромното мнозинство заробва. По-късно трудещият се човек разбира, учейки се от революционните борби на работническата класа, че не чрез псувни и проклятия ще бъде смъкнат от власт чорбаджията и експлоататорът, че е нужна борба, организирана борба, а не празна приказка. Но навикът да се проклина и псува за моментно успокоение остава.
Нещо повече дори — псувнята, по сполучливия израз на А.С. Макаренко, се превръща като че ли в „своеобразна корекция на бедния речник, на невежествената липса на думи у хората“. Започват да я употребяват полуавтоматично като паразитен, вметнат израз.
Затънали в мрака на невежеството, хулени и нагрубявани от експлоататорите, отдаващи всичките си сили в изнурителен труд за припечелване на къшей хляб, трудещите се не можеха да преодолеят културната си изостаналост, да се стремят към богат и звучен израз на чувствата си във всички случаи. Стигаше се дотам и възторга си да изразяват с псувни.
Днес за псувни и проклятия в нашето общество няма място. Трудности има още много, но запретнеш ли ръкави, можеш да ги надмогнеш. Строят не пречи, а помага. Щом злото е поправимо, не е нужно да псуваш за разтуха. Наистина бюрократът, самозабравилият се многознайник трябва да бъдат заклеймени. Но в каква средновековна кал зацапва съзнанието си онзи, уж прогресивен човек, който в желанието си да заклейми тези негодници позори чрез псувнята техните в нищо невиновни майки!
Българският език разполага с по-тежки думи за укор и вразумяване. Излишни, анахронизми са днес псувните и проклятията. Културният човек (а ние сме длъжни днес да бъдем вече културни!) знае да изрази ненавистта си към враговете на новото общество, без да петни с непристойни словесни отживелици роднините им.
А що за допотопна изостаналост на съзнанието си, какво свръхниско равнище на културата си показва този, който изразява възторга от нещо — любов, привързаност, не с богатите и свежи в значението си думи, използувани в народните ни песни и във вдъхновеното творчество на българските поети и писатели, а с псувни!
Съществува у някои хора за съжаление схващането, че псуването, словесната невъздържаност е признак на демократизъм. Има отговорни работници из обществените организации и администрацията, които смятат, че грозните псувни могат да ги сближат с народа. Жалко невежество! Псувните не сближават ръководителите с народа, а пречат на много хора от народа да видят своята изостаналост и по този начин подобни ръководители не подпомагат, а спъват културното израстване на хората, с които имат работа.
Трябва да се създаде дух на пълна непримиримост към проявите на подобен „демократизъм“. Зад такова „сближаване“ с народа често прозира подмазване с користни цели пред най-изостаналите в културното си развитие слоеве от нашия народ.
Печален факт е и това, че в някои краища на страната има възрастни хора, най-често бабички, които се хвалят с умението на внучетата им да псуват. Естествено, под „крилото“ на такива невежи възпитатели израстват младежи, които се перчат с изкуството си да сквернословят. Това перчене широко е разпространено и сред известни среди от средношколците. Такъв сквернословец още като малчуган смята разпуснатостта на езика си не за недостатък, а за положително качество, „гордее се“ с нея, тъй като тя го сближава с „големите“, „батковците“. По-късно склонността към грубиянство в говора, ако се вкоренява, става навик, автоматизира се така, че жестоко тиранизира своя носител, като го кара да се черви от срам за неволно изпусната вулгарна фраза в среда или обстановка, в която сквернословието намира достойна оценка. Той започва да избягва културния и здрав колектив на такива среди, в които е принуден да си „сдържа езика“, озлобява се и на себе си, и на колектива и постепенно се свързва с най-изостаналите, декласирани елементи от обществото.
В най-грубите си и открити форми сквернословието е един от белезите на хулиганството. По своята същност сквернословието е показател на културно изоставане и морално загниване на неговия носител. Това своеобразно загниване, което мнозина подценяват и пренебрегват, създава възможност за по-нататъшно разложение, тъй като в неговата основа лежи неуважение към жената и човека въобще, отрицание на социалистическия хуманизъм и култура.
За непоправимите опустошения, които прави словесната разпуснатост и сквернословието в душите на подрастващите, ценни мисли е изказал съветският педагог А.С. Макаренко. В своята „Книга за родителите“ той пише:
„Необходимо е да се подеме решителна, упорита и постоянна борба срещу уличните думи, ако не от естетични съображения, поне от педагогически. Трудно е да се определи, а още по-трудно е да се опише страшната вреда, която нанася на нашите деца, на нашето общество това наследство от рюриковците1.
За възрастния човек псувнята на майка е просто безкрайно оскърбителен груб израз. Като го произнася или като го слуша, възрастният изпитва само механично сътресение. Псувнята не извиква у него никакви полови представи или преживявания. Но когато едно момче произнася или слуша тази дума, тя не се възприема от него като условен ругателен термин, тя носи със себе си и собственото си полово съдържание. Същността на нещастието не е в това, че пред момчето се разкрива половата тайна, а в това, че тя се разкрива в най-безобразна, цинична и безнравствена форма. Честото произнасяне на такива думи засилва вниманието на момчето към половата сфера, развива едностранчиво въображението му, а това довежда до болезнен интерес към жената, до глупава и стихийна впечатлителност, до долен, противен садизъм в употребата на думички, анекдоти и каламбури. Жената се приближава до него не в пълния блясък на своята човешка прелест и красота, не в пълното съзвучие на своята духовна и физическа нежност, тайнственост и сила, а само като възможен обект на насилие и използуване, само като унижена самка. И такъв юноша вижда любовта откъм опакото, откъм онази страна, където човешката история отдавна е намалила своите първобитни физиологически форми. С тези отпадъци на културната история се подхранва именно първото неясно полово въображение на момчето.
Не бива, разбира се, да се преувеличават печалните последици на това явление. Детството, животът, семейството, училището, обществото, книгата дават на детето и юношата противоположни тласъци и импулси, целият наш живот, деловото и другарско общуване с девойката и жената донася нова храна за по-високи чувства и по-ценно въображение.
Но не бива и да се умалява значението на тези последици.
Всеки мъж, който се е отказал от псувнята, който е подтикнал към това и другаря си, който изисква сдържаност от всеки развилнял се „герой“, ще принесе голяма полза и нашите деца, и на цялото ни общество“ (стр. 207–208 от бълг. превод).
Да пазим чиста речта си от вулгаризми! Творчеството на всички големи български писатели доказва, че без „солените“ думи и изрази отлично можем да изразим всяка наша мисъл. Българският език е достатъчно богат, за да няма нужда от няколко отвратително смрадливи гнилочи в речника му, каквито са сквернословията.
Една народна приказка разказва, че на Хитър Петър наредили, за да не сквернослови, да носи камъче в устата си. Широките възможности за просвета, за повишаване на културата, които разкри новият обществен строй пред нашата младеж, са цяла кариера за такива камъчета. Познанията, които нашата младеж черпи от прогресивните книги, от киното, от радиопредаванията, трябва да преградят решително и окончателно сквернословниченето в нашата работа.
Добрата работа на организацията на ДСНМ по комунистическото възпитание и здравият трудов колектив са най-важното средство в изкореняването на този навик. Добродетелите на комунистическия морал, културата и естетическото възпитание на новия човек на нашето социалистическо общество са несъвместими с недостойното, грозното и цинично отношение към човека, което се изразява в сквернословието, вулгарните изрази и вицове.
За да могат успешно да се борят срещу тези навици, членовете на ДСНМ, особено неговият актив, е необходимо не само да си дават сметка за вредата от тези навици, но и така да организират цялостната работа в своето дружество, че когато се изгражда личността на младия човек, да се изтърка и тази ръжда на миналото. Дружествата на Димитровския съюз на народната младеж трябва остро и настойчиво да корят своите членове, „сквернословци“, като им посочват пагубните последици, до които води сквернословниченето в нашето общество.
Ако някой е стигнал твърде далеч по този път, нужно е да го отделим от лошата среда, в която е попаднал. Нужно е той да разбере, че членуването му в младежката организация е несъвместимо със словесната разпуснатост, която днес е признак на нравствена безпътица, характерна за капиталистическото общество.
Необходимо е по-често при конкретни поводи да се припомня на младежите оня член от Устава на ДСНМ, в който между другото се казва, че всеки член на ДСНМ е длъжен да предпазва другарите си от лоши постъпки, да зачита и уважава правилата на социалистическото общество, да се бори с пиянството, с хулиганството, с недругарските отношения към жената, които се проявяват и в псувните и вулгарните изрази.
За членове на ДСНМ, заемащи ръководни длъжности в дружествата, словесната разпуснатост е абсолютно недопустима. Младежките дружества трябва да бъдат безпощадно непримирими към такива прояви. Какъв личен пример, какъв образец за другите ще бъде такъв младежки ръководител?
Пагубна грешка правят онези девойки, които търпят в тяхно присъствие да бабаитствуват с цинизми малокултурни и невъзпитани събеседници или познати. Девойките — членки на ДСНМ, трябва да имат съзнанието, че изпълняват обществен дълг, когато проявяват решителна нетърпимост към сквернословниченето. Така те спасяват не само себе си от мъчителното изживяване да слушат гадни хули на най-високо цененото днес у жената майчинско чувство, но спомагат и самият младеж да се избави от недостатък, който го прави недостоен да бъде член на новото, социалистическо общество.
Борбата срещу сквернословието може и трябва да се води и още по-рано. Нашият народ казва, че дървото се превива, докато е младо. Още в пионерската организация е нужна разяснителна работа. Малките подражават на „големите“ във всичко, без да подбират. Не е трудно да се обясни в лека и достъпна за детското съзнание форма, че не всичко, което говорят и правят „големите“, заслужава да му се подражава. Може да се обясни, необходимо е да се обясни и защо в поведението на някои възрастни има неща, на които не бива да се подражава. Голото отричане е лош помощник. Прастара педагогическа истина е, че детето продължава да постъпва зле, ако му се каже само, че така не бива да постъпва.
Когато на детето се обясни защо не бива да постъпва по един или друг начин, то обикновено се вслушва в съвета.
Нужно е освен това да се обясни защо възрастният постъпва зле, макар и да знае, че не бива да постъпва така. Пионерът трябва да разбере какво е навик и колко трудно е да се изкорени придобитият лош навик. От това ще имаме двойна полза — от една страна, детето няма да реагира на нашите укори с довода: ако възрастните знаят, че е лошо това, което правят, и пак го правят, те са лоши хора изобщо; от друга страна, то самò ще контролира речта си, за да не придобие лошия навик.
Трудно е да се задоволи естественото любопитство на децата за смисъла на слушаните, а след това забранявани сквернословия. Точното обяснение е недопустимо, но е напълно възможно да се обясни, че тези думи и изрази се употребяват от възрастните автоматически и са загубили първоначалното си значение, както много други паразитни думи: значи, нали, именно, разбираш ли, ще знаеш и подобните на тях. Между тези по-„безобидни“ думи вулгаризмите ще притъпят своята „специална пикантност“, няма да се схващат като „специално забранени“, по-лесно ще отмират.
Като се борим срещу псуването обаче, не бива да забравяме, че то е само най-ясно видима, най-брутална, но не единствена форма на цинизма. Свързано в своето „процъфтяване“ с феодализма, то носи и характерната за морала на тази обществено-икономическа формация грубост, ръбатост. Капиталистическият строй, който съумя да облече хищническата същност на експлоататорския морал в по-префинено, по-лицемерно облекло, се отрази и върху „развитието“ на сквернословието.
Тромавите бабаитско-феодални псувни започнаха да се трансформират от буржоазните интелигенти в изтънчени „нецензурни вицове“ и „солени“ забележки, които се „творяха“ специално, за да предизвикат извратени похоти у слушателите и слушателките, за да възбуждат и предразполагат към полови „приключения“ наивните жертви на богаташите. Тези вицове и „изразчета“ също трябва безпощадно да се преследват заедно с носителите им. Те са по-отвратителни и по-опасни дори от псувните поради лицемерната си външна благовидност.
Особено бдителни към тях трябва да бъдат девойките, защото докато псувните поради своята грубост и откровеност веднага отблъсват, изтънчените цинизми на буржоазията се шепнат „на ухо“ и подмамват със своето „остроумие“.
Разпространителите на тези цинизми са изцяло чужди на нашето ново общество. Ако борбата срещу псуването е борба до голяма степен срещу пакостен навик, наследен от миналото, носител на който са изостаналите слоеве на народа ни, борбата срещу „фините“ словесни гадости е борба срещу опасно влияние на буржоазната идеология, носител на която са явни или прикрити врагове на нашия строй.
Затова ако в първата борба трябва да бъдем строги, но внимателни, във втората борба трябва да бъдем неумолими.
1. Рюриковци — династия на руските царе, която води началото си от варварското племе варяги.