Мирослав Янакиев
За тазгодишните кандидат-студентски писмени работи по български език и литература
Във в. „Учителско дело“, 1959, бр. 88 от 27 октомври, с. 2.
Не за първи път на страниците на в. „Учителско дело“ се отделя място за оценка на кандидат-студентските писмени работи. Навярно настоящата статия няма да бъде последната, посветена на този въпрос. Не си поставям задачата да оценя цялостно тазгодишните кандидат-студентски писмени работи по български език и литература. Една статия с такава задача, колкото и голяма да бъде, щом е една, само ще раздроби вниманието на преподавателите върху много най-разнообразни слабости. А, струва ми се, има един въпрос, към който трябва да насочат поглед учителите по български език и литература преди всичко, без отлагане, непременно, защото отговорим ли правилно на него, ще поставим на здрави основи цялата си работа във връзка с изграждането на добър езиков усет у учениците. Това е въпросът: какъв трябва да бъде стилът на ученическите писмени работи?
Работите на кандидат-студентите говорят, че на учениците се препоръчва да пишат съчиненията си „художествено“. Една бележка на в. „Литературен фронт“, че учениците пишат много сухо и еднообразно, очевидно, е схваната от много учители като призив към повече „поетични“ изрази в ученическите съчинения. Резултатите са печални. Станало е недоразумение. Да се бориш със сухостта и еднообразието на ученическите съчинения не ще рече да приучваш учениците към едно фразьорство, към разкрасяване на всяко изречение с поетични фигури и тропи. Още когато дава за първи път на учениците да работят тема из историята на литературата, учителят трябва да разясни, че от тях се иска научна разработка на един въпрос, а не художествено „есе“. Средното училище не е фабрика за поети и белетристи или есеисти, та да използуваме обучението по български език за овладяване тайните на „поетичния стил“. Чрез писмените работи по български език учениците трябва да се научат как да се изразяват правилно, точно и максимално сбито. Времето на византийските словоразточителства е отдавна минало.
Не бива да смесваме науката (подчертавам: науката!) „История на художествената литература“ с нейния обект — самата художествена литература. За да бъде културен човек, завършилият средното училище ще трябва да познава основните моменти от историята на художествената литература, както трябва да има основни познания по математика например. Но това не означава, че той сам трябва да умее да пише поеми или романи, т. е. да владее „творчески“ художествен стил. Както обучението по математика не си поставя за цел да изгради в средното училище математици, годни да движат математическите науки напред чрез самостойни научни изследвания, така и обучението по литература не може да си поставя за цел да направи всички ученици „майстори на художественото слово“.
Културният човек е сдържан и пестелив в думите си. Научно трябва да се обясни, че в художествената литература думата не само съобщава мисъл, но цели да извика и естетическа наслада, т. е. че в художествената литература езиковите изразни средства имат особени задачи, различават се от задачите, които им възлагаме в научния стил, стил на неукрасените и точни изрази. Трябва да подтикваме обучавания именно към сдържаност и пестеливост в израза, да изискваме точна и ясна фраза.
При поправянето на писмените работи в клас трябва да се анализират типични „украшателства“ в израза. Така дежурното начало на огромен, наистина огромен брой ученически писмени работи — „Ако разгърнем пожълтелите (овехтелите, оръфаните и под.) страници на историята, ще видим, че…“ — трябва да бъде оценено, от гледище на изискването на максимална краткост, като словоразточителството. Трябва да се покаже излишността и на въпросителните думи в изречения като „Каква прекрасна картина ни рисува народният поет“. Тази година имаше кандидат-студентски писмени работи, в които почти всяко изречение започваше с такива въпроси-възклицания.
Изобщо учителят трябва да научи учениците си сами да откриват кои думи в изразите им са излишни. Това не е много трудно. Достатъчно е ученикът да свикне да проверява ще се промени ли смисълът на израза, ако се махне една или друга дума в него. Например, ако ученикът е написал „От мощта и силата на Русия врагът се плаши“, достатъчно е да го накараме да прочете израза си без „и силата“, за да разбере той, че е употребил излишни думи.
По-трудна е борбата с погрешно употребяваните думи. Както личи от тазгодишните кандидат-студентски писмени изпити, учениците са склонни да отрупват съчиненията си с думи, които им изглеждат емоционални, без да са си изработили усет за правилното им използуване. Ето пример от кандидат-студентска работа, в която емоционалните думи са многобройни, но възбуждат вместо „пламенно чувство“ смях:
„В годините, когато у нас се установи с огън и меч фашизмът, който развихри страната с бесилки и куршуми, когато смелите народни синове се вдигнаха на свята борба против фашизма и хитлеризма, в сърцата си те носеха факелът (така!) на любовта към съветската държава, гневният протест и ненавист към хитлеристките пълчища, които така подло и вероломно искаха да я унищожат“.
Там има цял букет от „емоционални“ думи: „огън и меч“, „развихрям“, „факел на любовта“ (който се носи „в сърцето“!), „гневен протест и ненавист“, „пълчища“, „подло и вероломно“. Подобни изрази учителят трябва внимателно да анализира, като се опита да докаже на учениците, че прекаляването в използуването на „емоционални“ думи винаги крие опасност да се допусне стилно-езикова грешка, която свежда до нула емоционалното въздействие.
Учениците са склонни към емоционалничене. Задачата на учителите не е да насърчава тази склонност, а да възпира младежките увлечения в тази насока. Внимателно, за да не нарани младежкото честолюбие, но строго, той трябва да показва карикатурността на образите, появяващи се в ученическите съчинения като резултат от склонността към „художествения“ израз. Написал е например ученикът за Великата октомврийска социалистическа революция: „Сякаш нова пламтяща искра се вля в любовта на нашия народ към строителите на социализма“. Учителят би трябвало да попита автора на това изречение може ли една искра да се влива, може ли изобщо искра да се влива, може ли да се наричат русите „строители на социализма“ още по време на Октомврийската революция.
Много учители се задоволяват само да подчертаят подобни изрази в работите на учениците си. Смята се, че учениците сами трябва да се постараят да поправят грешката си. Този начин на постъпване е методически неоправдан. Стилно-езиковите грешки се отличават с това, че този, които ги допуска, не ги осъзнава като грешки. Те не са случайни пропуски, които може да се отстранят, щом се обърне внимание върху тях. Кандидат-студентските работи говорят, че над поправянето на стилно-езиковите грешки от посочените типове в училището не е работено резултатно. Когато съм откривал такива грешки в писмените работи на студентите и съм разпитвал дали им е обръщано внимание върху тях, получавал съм обикновено отговор, че си спомнят за подчертавани подобни изрази в съчиненията и толкова. Подчертаването непременно трябва да се съпътствува с наименованието на грешката, и то след като грешки с подобен характер са поправяни в клас и им е било дадено наименование.
Безспорно, това предполага предварителна класификация на стилно-езиковите грешки, търсене на причините им и изработването на специална методика за отстраняването им. Българската стилистика, която е призвана като наука да изпълни тази задача, е още в пелени. Нужни са усилията на много и много хора, за да се получат задоволителни резултати. Колективът на учителите по български език обаче е, смятам, достатъчно многоброен и достатъчно квалифициран, за да се очаква, че в близките години би могъл да се справи със задачата, ако планомерно се заеме с нейното разрешаване. Ако учителите по български език започнат да събират на листчета погрешни в стилно-езиково отношение изрази от писмените работи на учениците и Министерството на просветата и културата поеме почина да свика например след година или две национална конференция по този въпрос, въз основа на събрания материал непременно ще се постигнат добри резултати.
Авторът на настоящата статия се надява да заинтересува чрез нея своите колеги и преподаватели по български език и литература, та с общи усилия да се намери правилно решение на въпроса какъв трябва да бъде стилът на ученическите писмени работи и на свързания с него въпрос за начина, по който най-резултатно може да се води борба срещу допусканите от ученик стилно-езикови грешки.